Критика: “Замъкът на престола”

Отдавна не съм писал, но главно заради положението, в което съм. Просто нямам време от засилено учение, та да отделя и за тук време. Следващото е критика към излезлия наскоро на софийския пазар сборинк разкази по света на ролевата игра "Приключение с меч и магия: Аксиом 16" (или беше наопаки?), а именно Магландиум и озаглавената книга "Замъкът на престола" оригинално беше замислено за пост във форума, но ще ме извиняват Иван Атанасов и компания, просто го използвам за блога, щото и за статия за Сивостен не става, като размислих малко. Тъй то, няма да го класифицирам към РИ, че няма толкова много общо.

И аз най-накрая прочетох сборника с разказите и ще почна в разреден ред да ги коментирам, а после може и обобщение да прасна.

Така, най-пресен ми е може би най-слабия разказ. Първо на първо, искам да обобщя, че "Две кристални късчета изумруд" ми остави впечатлението на писано от човек, който няма опит или просто за съжаление няма голям талант в сътворяването на разказ. Ако почна да изреждам всички кусури ще трябва да се спирам на всяка страница по три пъти. Ще спомена нещата, който не са просто пренебрежими, а фрапантни (или поне за мен). Изрази като "сканиране", "О`кей", "Хех", "камертон" и множеството споменавания на заклинанията на маговете, сякаш са директно извадени от списъка с магии от ролевата игра, просто не са за фентъзи разказ или изобщо разказ. Ужасно аматьорско, ако мога така да твърдя. Имаше също и други работи, като това дето сбърка името на прилепа(първо нощен Зов, после нощен Вой), изкуствения flashback, който той има, подчертавам в безсъзнание и просто самите разговори между героите, които бяха толкова изкуствени, че ми се щеше да им кажа колко са предсказуеми, наивни и нелогични в изказванията и решенията си. Действието е доста елементарно предадено, няма богат език, доста елементарен при това, няма изграден стил на писане, който мога да разпозная по някакъв начин. Едно суховато писане. Историята е доста, посредствена и банална. Много лошо впечатление прави факта, че разкрива целия сюжет накрая на разказа, като това само може да навее мисли в мен за просто неспособност да го предаде същото по увлекателен или изобщо начин в течение на писането, а след това трябва да излее всичко (което и без това е много нагласено и безинтересно) в края. За хубави страни малко мога да говоря, имаше някой хубави описания и определения, но това е доста нищожно в сравнение с цялото положение. Съжалявам ако съм звучал прекалено критично или злобно, но просто ме възмути факта, че подобно нещо всъщност се продава.

Така, минавам към "Династичният камък", щото той беше предпоследният дето прочетох. Искам в началото да отбележа, че понеже четох разказа на пресекулки в рейса и в школото, не мога да пледирам за пълнота на критиката, защото един вид помня само отделни части и факти от началото, които смътно свързвам с пресния спомен за втората половина на текста. Това може би и е причина една основните критики да ми е доста, хъм, объркаността на текста, която имаше за мен в някой ситуации, но ще се опитам да се абстрахирам и защитя с това, че имаше едно видно за мен объркване и неяснота в края на произведението, които според мен не се дължат на насеченото и следователно криворазбрано от мен действие на сюжетната нишка. Главно защото нямат според мен много общо с нещата дето съм пропуснал (или поне такова усещане оставиха у мен). Изобщо ме оставиха със смесени чувства, защото това невнимание от моя страна да следя може би се дължеше на самото действие в първата половина и просто втората ми погъделичка интереса, така че да ми стане достатъчно увлекателно. Наистина, стила на писане е почти изграден и ми харесва, определено при някои магични описания също и на обстановката и на, макар и много по-бедно, природата наоколо. Понеже в целия сборник, подобни описания въобще отсъстват или са просто кът и трудни за намиране в повечето разкази, тяхното наличие тук и то със съответния изказ на автора ми направиха хубаво впечатление. За сюжета казах, доста объркан, но начина по който Мистрал е предал характера на героите наистина е достоверен, в сми на реален и убедителен. Самата "странност" на характера на главния герой беше от причините да чета разказа докрай. Наистина, Шино е много интересен персонаж или поне на фона на другите в разказите, може би най-интересният. Имам обаче забележки, който се изразяват в едни досадни поне за мен, споменавания на онези средства за измерване на времето, като ароматната пръчица и пясъчника(пясъчен часовник?), както и проклятието, което се използва неведнъж поне в началото – “по демоните”. Така, знам, като няма дяволи, ще са демони, логично звучи  (даже ние в форумните игри по Ендивал го използваме), но го употребяваш, заедно с ароматните пръчици прекалено често и то на места където някак си не е уместно или по-точно в дадения момент не е някак логично да се каже нещо звучащо по толкоз абсурден начин (според мен) . В началото се забелязваше често, после имаше една пауза където се надявах от там нататък да него срещна, но ме разочарова едно изречение, което използваше и двете в себе си :D , някъде към края беше. Изобщо това беше един от най-интересните разкази , които прочетох. Малко странно, че точно фелините са фенска раса и това е един от най-добрите разкази от към описание и въвеждане в света на Магландуим, макар и изобщо да не се развива там действието (може би още една причина да ми е интересно?) т.е. другите автори трябва сериозно да се замислят над този факт. Като имам време пак да го прочета, и ако намеря за какво, ще драсна по-сериозна критика от ароматните пръчици  Хубав разказ.

Като следващ ще си избера “Мечът на светлината”. Пак се извинявам, но това беше втория разказ, който прочетох и пак няма да съм достатъчно убедителен в думите си. Мога да коментирам сюжета като една, хъм, не до толкова завладяваща история. Понеже ми изглежда като една изпълнена с повечко описания, увъртания и разширения ролева сесия цялото нещо ми се стори – скучничко. Има действие, изразено в разговорите, битките, спомените и т.н. но като цяло, от към сюжет, разказа куца според мен. Така де, историята ми е някак до болка позната, няма нищо интересно в самата нея. Амнезия, припомняне, изобщо често срещани похвати или по-ясно казано, често срещан “вид” разкази. Освен завръщането на спомените на героя, ходенето из гората и битката накрая няма нищо, което да грабне от към история, естествено, без да броим задачата и завършека. Сега ще ми кажете, че точно това е идеята на разказа, аз пък ще ви отвърна, че не ми харесва и е доста позната, от където запленяващото и поднасяне на читателя става трудоемка задача, която за жалост не е изпълнена в рамките на очакванията. Ерго, старата песен на нов глас, който звучи хубаво, но не и до толкова, че да се доближава до чувството от оригинала. Самата задача е трудна, и то доста, но изпълнението някак си ми е скучно и… познато. Искам да поздравя, че дори и да знаех, че е писана от двама човека едно такова, доста очаквано смесване на стил и изказ не се забелязва. Все ми даваше чувството на един автор. Може и от там да се поражда това отегчение в мен. И двамата сте работили много хубаво и сте могли да не си пречите един на друг, но това от своя страна е причина да не може индивидуалните писателски умения на всеки от вас да изпъкнат и да се покажат, като накрая имаме един “насилен” продукт, който е трудно да бъде коментиран, защото спазва нормите, но не изпълва очакванията. Станало е един типичен фентъзи разказ, не искам да използвам банален, защото ми звучи твърде грубо в случая. Надявам се разбрахте какво искам да кажа. От там, героите не са убедителни в действията си и стоят някак двуизмерни, суховати, лепнати, със типични характери, които не могат да провокират толкова позитивните емоции в мен, а даже една досада от “отново” срещнатите познайници. Хубаво е написан, но просто не грабва, утеха е що годе хубавия край, а под “що-годе” имам предвид излизащ леко от рамката. Та така, мисля няма нужда да го чета пак, за да потърся ако има грешки при писането.

Нататък към “Тайната на черната стомана”. Какво да кажа за него. Не мога да кажа много в подробности, главно защото… не ми направи впечатление. Имам го предвид в лошия смисъл на думата, отново не ми хвана интереса, подобно на горния разказ. Така, не знам, нуждая ли се пак да изяснявам, че когато историята е така… леко банална и типична в един “леко” банален и типичен фентъзи свят е много трудно да се хване вниманието на читателя? Да определено, не е нужно. От към стил на писане автора се е справил според мен прилично, макар и тук както в повечето разкази от сборника да се забелязва една хубава описателност в началото, която постепенно деградира с течение на разказа. Няма запомнящи се грешки като при кристалчетата изумруд, но имаше цели пасажи, които ме караха да наклоня глава в неодобрение. Например тези с любовните сецни. Макар и достоверни, изпълнени с чувство и най-вече внасящи малко по-различния характер като позитивна черта в сборника, от друга гледна точка, спрямо самия разказ ми изглеждат неуместни и с нищо не допринасящи към всичко освен за някаква част на характера на героинята, която според мен може спокойно да се пренебрегне. Иначе ми заприличва на онези романи за Конан, където помня са ми разказвали как автора описвал страстно перфектните тела на жените в обятията на варварина, че чак да ти се надърви o-0 . Или поне така разправяха. Просто е излишно. Други, са описанията при главния герои и другите второстепенни, където макар и не толкова шаблонни и стереотипни, героите отново сякаш нямат нужната дълбочина, за да убедят читателя в достоверността си. Освен магьосничката, може би. Забелязвах онази, подобна неспособност на автора да накара читателя да разбере мотивите на героите си чрез описването на техните действия, а директно тълкува и ни превежда от какво са провокирани те, което е подобно на може би втория разказ, но в никакъв случай сравнимо едно с друго, “непрофесионално” и “аматьорско” подхождане към самата същност на разказа като цяло. Друго нещо е сюжета, който изобщо не набляга, като че ли на проблема, за черната стомана и обсебването на персонажа, непосредствено свързаните терзания и така нататък вътрешни неволи на Ерик. Разбирайте, прекалено малко от това е представено в писанието – няма нужната дълбочина, за която загатва. Изобщо, главно действие заемат битките, който пък даже не са толкова пленителни и зрелищни, а и като гледаме последната, обосновани – което е минус естествено. Хубавото е, че писателя има ненатрапчив, макар и не толкова изчистен и изгладен стил, което поне не кара да умреш от скука.

Като казах сега скука, няма как да не мина на “Стария Храм” . По скалата на приятност, то идва веднага след “Двете кристални късчета изумруд”, което е най-лошия разказ в целия сборник. Да наистина, може би щеше да ми е смешен от негативна гледна точка, ако преди това не ми беше безкрайно досаден. Съжалявам, че използвам такива крайно повлияни от чувствата, които е породил в мене разказа думи, но просто ми е адски трудно да говоря обективно при слабо произведение. Като почнем с започнем с прокрадването отзад, което видиш ли “при нас е крайно невъзпитано. Моля?! А къде не е? Съжалявам, ако отказвам да не схвана тънкия хумор, но това е просто… прекалено просто да се каже, дявол го взел, излишно ако ще да е по-меко казано от моя страна. Минавам нататък, към хитроумните диалози, описания и изобщо всичко свързано с представянето на героите в някаква що годе прилична светлина. Не, забравете за нещо доближаващо се до дълбочина на героите, изобщо, те даже и за двуизмерни не могат да минат. Толкова лошо предадени, толкова излишни реплики, който са ужасно постановъчни и просто до болка неловки. Съжалявам, но когато четохме (да, на глас) в една градинка, частта където Тортън трябваше с “умението му да използва словото и да убеждава околните да постъпват така, както той желае” и той извика “ – Не гледайте така, а помогнете де!” просто всички избухнахме в неукротим смях, а следващата реплика, която поради това, че ме мързи да споделя директно глупостта й с вас, като я цитирам, просто ни довърши. Мисля, трябва да се спомене и”вулгарната, мръсна песничка”, която разконцентрира магьосник! Трябва ли да кажа повече по въпроса или всеки си дава сметка, че ми беше вече наистина трудно да различа дали беше хумористичен или по-сериозен фентъзи разказ този фарс… Да не забравяме и завършващото изречение на елфа по повод същата тази песничка и как тя изкара от строя злия маг: “ – Невероятни създания сте вие хората, невероятни…” , което не можеше просто да не навее чувството на нискобюджетен, третокачествен филм. За сюжет не си струва да говоря, прекалено ме е срам, да се изкажа по него, защото мнението ми ще бъде вече прекалено крайно. С една дума – резил. Няма и да почвам с това, че няма голяма свързаност с Магландиум, освен редовното споменаване на типичните за света раси. Щях да съм много бесен, ако бях плащал за книгата, а не я взех от приятел на заем. Не, съжалявам, няма нищо хубаво, освен факта, че се посмях. За щастие, мога да забравя за този разказ и да отида към по-хубавата част.

Разказа на Иван Атанасов, може би щеше наистина да се нарече най-хубавия в целия сборник, ако нямаше едно единствено нещо, което според мен, лично разваля всички хубави чувства, които ти е оставило писанието – ще го спомена на финала. Да, най-свързания с континента разказ от към сюжет. До такава степен, че даже и на човек като мен, който си има за съжаление предварителна негативната нагласа и предрасъдаци към вселената създадена от екипа на ролевата игра ПММ, даже и на такъв като мен ми хареса и ме накара да се “зарибя” както трябва. Наистина интересните разговори между джуджетата, при които, макар и съвсем смътно, се усеща тяхното положение и уникалност в света на Магландиум, бяха нещо интересно за четене. Други работи, които са пряко свързани със сюжета не искам да споменавам, защото могат да развалят кефа на потенциалните читатели, а не обичам да спойлвам хубави истории, са причина да ме държи в интерес разказа, понеже можех да видя от първа ръка, как автора си представя света, който е изградил. Бих нарекъл този разказ, най-зрял, не само защото предполагам, че автора е най-възрастен, а защото си личи как той не използва, онези малки, гадни, разговорни и паразитни ако щете изразни средства, който се срещат в другите разкази. Не мога да дам точни примери, но неща от типа на “абе я”, “ох бе”, “ами”, “пък” и подобни дразнят. Е, тук такива нямаше, от което си личеше сериозния подход на автора, който аз силно одобрявам. Малка забележчица, преди да стигна до главния проблем е също, леката предсказуемост на сюжета и не до толкова изпипаните характери на персонажите, който стоят интересни несъмнено, но и малко суховати. Малко повечко пълнеж и мисля, щеше да се получи почти перфектно. Да, почти, защото има най-съществения минус, поне за мен в целия текст. И това е, колкото и абсурдно и несъществено да звучи, именно името на главния герой. Батугой. Да, това, определено ме накара да си спомня защо не харесвам Магландуим като сетинг. Самото значение, което той има в текста и факта, че си го кръстил на собствения си ник в интернет пространството просто ме потресе и разгневи адски като прочетох края. Няма такъф гаф, според мен, просто ужасно. Само прочелите го биха могли да ме разберат за какво говоря. Този персонаж НЕ ТРЯБВА да се казва по този начин и това го казвам с чиста съвест. Просто едно такова нещо, което ти си го имал предвид може би в началото като шегичка и закачливо намигване, аз го не мога да не се отвратя как един такъв персонаж може да е наказан и съответно пропилян с подобно име. Кощунство направо. Ако не беше това, това щеше да е най-добрия разказ. Но не би…

Макар и само десет страници, макар и да няма кой знае каква описателност, стил на изказ или сюжетна нишка, начина, по който “Последната нощ” е предаден просто ми хареса най-много от всичко в сборника. Точно нетрадиционното поднасяне на историята, под формата на мислите на героите беше това, което ме прикова да то изчета. По този начин автора, не само се различи от типичния фентъзи разказ с битки и блудкав (понякога) сюжет, но и много добре представя всеки един от персонажите, като без излишни средства можа да убеди мен, читателя в тяхната пълнокръвност както и да съгради по този “екзотичен” начин, наистина умело отношенията между тази група. Наистина много приятно за четене. Може и не толкова сложни да са героите, но те са представени наистина грабващо и заинтригуващо. В самите мисли, можеше и да се вмъкне малко повече разбърканост и хаотичност, където я няма вече на места (но другаде има), но това не е нещо, което пречи на гладкото четене. Естествено, тук излиза проблема, дали можеше този разказ да е универсален и да се напише, със същия успех, пък може би и по-голям дори в друга обстановка, поради факта, че не засяга толкова типични за света причинно следствени връзки? Да, една част от мене силно казва, че в един друг топос, автора щеше да има по-различни и ако не по-разнообразни, то по-интересни средства, с които да борави. Но от друга страна, това може да се нарече едно по-задълбочено разглеждане на философиите и начина на мислене на расите в Магландиум и всъщност, много добре представящо тяхната истинска народопсихология, такава каквато е в играта. Частта, където се разказва приключението на тази група можеше несъмнено да е малко по-увлекателна и не толкова типична, а по-разчупена, но вярвам автора го е направил от части, за да предаде взаимоотношенията на персонажите достатъчно правдиво. Или поне така се опитвам да се заблудя. Това не трябва да се счита като извинение обаче. Ще ми се да виждам повечко такива разкази в следващия сборник, тогава може и наистина да си го купя.

Като цяло, като не броим един два разказа, сборника може да получи средна оценка (не тройка, малко по-субективно оценяване имам предвид) а, и даже клонящ към добрите произведения от фентъзи литературата, но с много уговорки. Главни проблеми, които трябва да се имат предвид за следващите издания са свързаността със света, както и самото качество на разказите, което може и да се нарече по друг начина – опита на писателите. Просто, не мога да си представя дали са имали дефицит от към материал и за това са публикувани “Стария храм” и кристалчетата изумруд или пък някоя друга причина, но според мен тяхното присъствие в продукт с комерсиална цел е леко абсурдно, да ме прощават авторите. Не съм преглеждал темата обстойно и не съм видял да има, но ще ми е интересно да прочета какво мислят авторите за другите произведения на колегите си в сборника  .

Скала, от най-добър към най-лош:
“Последната нощ”,
“Замъкът на престола”/*”Династичният камък”,
“Мечът на светлината”,
“Тайната на черната стомана”,
“Старият храм”/*”Две кристални късчета изумруд” .

*делят си едно място, по-скоро за левия от колкото за десния